|
   |
| Forum moderator: bezimenen |
| Форум - Архив на Okultno.info Форум Магия Християнска и религиозна магия Теургия - Моята воля е Твоята Любов |
| Теургия - Моята воля е Твоята Любов |
Божеството се разкрива като безкрайна любов. Но хората продължават да живеят в духовна нищета. Търсят щастието и не го постигат. Защо?
Любовта е нещо, което хората всъщност старателно избягват. Новият Завет наистина е учение на любовта, но е нещо много трудно за осъществяване. Със Стария Завет обаче всичко си е наред. Там си има ясни правила, които трябва да се следват. Прави това, не прави онова. В Новия няма правила. Или има само едно – обичай. В Стария Завет има една своеобразна красота. Човек търси Божеството, но го търси в тъмнината на незнанието. Стъпките му по пътя са колебливи. Често не знае на къде да върви. Как и къде да го търси Него – Непознатия. Търсенето може да се превърне в една агония, в която има едно дълбоко желание – копнеж, но как да бъде осъществено. Как да се постигне непостижимото? Юдеизма казва: Бог не може да бъде намерен , освен ако Той не го пожелае. За намирането на Божеството е необходима среща на търсещия и Търсеното. И именно в тази среща е любовта. Тя е необходимо и неизбежно условие за срещата. Но любовта е нещо плашещо дори в обикновените човешки взаимоотношения, а какво остава когато се отнася до Божеството. Любовта е нещо много ирационално и това плаши хората. Обикновено човекът търси любовта , но когато я открие бяга защото е опасна. Едва ли има нещо по – опасно от нея. Любовта е ирационална, а човекът е рационален. Какво става с Христос когато разкрива любовта като същност на битието. Превръща се в най-опасният човек в Израел – царството на рационалния Юдеизъм. Толкова опасен, че е нужно да бъде умъртвен за да не разпространява някаква идея за любовта като път към божието царство. Основният проблем е между ума и сърцето. Със сърцето се обича, а умът иска ред. На ума е нужен закона, правилото, а не любовта. Умът държи на установените социални структори, на правилата, закона, а не на хаоса който носи любовта. Умът обича реда, а не хаоса. Старият Завет е завет на закона. Закон и ред вървят заедно. Мойсей при цялото му величие не прави нищо повече от това да положи основите на една бъдеща държава давайки на евреите един религиозен закон и нравствен кодекс. Тоест организира социума . Индивидът се губи. Онова, което е полезно за правилното функциониране на системата е важното. Индивидът е пожертван за благото на обществото. Божеството е Богът на Израел. Отношенията между човека и Божеството са отношения на правото. Не случайно в основите са на западното право и цивилизация са залегнали част от заповедите на декалога. Христос със своето учение е един опасен анархист, който срива толкова удобната и рационална уредба на социума. Измества фокуса от обществото към индивида. Божеството вече не е Богът на Израел, а лично и любящо. И взаимоотношенията между Божеството и човека са вече отношения на любов. Любовта е нещо опасно за ума, той я избягва на всяка цена. Любовта е хаос, а ума обича реда. Редът е сигурност, а любовта не сигурност. Затова умът не я приема опитва се да се спаси от хаоса. Умът може да бъде установен в нещо такова като брака, но не и в любовта. Социалната структура е ясна и логична, но чувството е хаос. Ако човек допусне любовта в себе си, той допуска един вътрешен хаос, който разбърква всичките му ценности и преценки, сривайки представата му за света, оставяйки го гол и беззащитен изложен на ветровете на съдбата. Божеството, смъртта и любовта са тясно свързани. Когато малкото дете се ражда първото нещо, което прави е да вдиша. Последното нещо, което умиращия прави е да издиша. В еврейския текст божието има се изписва като : IHVH (йод, хе, вав, хе ) – свещената тетраграма. Много е писано за тетраграмата , незнайното име на Бога, което давало мощ на маговете и други такива. Истината е много проста. Името е съставено от звуковете на вдишването и издишването. IH – вдишване и VH – издишване. ( Бит. 2:7 И Господ Бог създаде човека от пръст из земята, и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание; и човекът стана жива душа.) В кабалистичната традиция на посвещение, когато бива разкривана тайната на божието име, менторът многозначително обявява, че сега ще произнесе тайното име на Бога след, което запазва мълчание. В това мълчание е разкрито името на Бога. Ако неофита е разбрал – добре, ако не е – не е. Вдишване – живот, издишване – смърт. Ритъмът на битие и небитие, живот и смърт - това е тайната на Божието име. Ако човек се страхува от смъртта той се страхува и от Божеството. Срещата с Божеството винаги минава през смъртта. За да бъде намерено Божеството е необходимо да се приеме смъртта. Смърт и Бог са имената на едно и също явление, на един и същ процес. Бог е и двете и живот и смърт. Щом се приема едното, трябва да се приеме и другото. Ако смъртта бъде приета като Бог, това трансформира цялото човешко същество. Това е изключително ирационално. Умът има своето битие в динамиката, а смъртта е точно обратното на динамиката. Затова и умът избягва много старателно мислите около смъртта и евентуалната среща с нея. Това да се приеме смъртта е точно обратното на това, на което е бил учен човек през целия си живот да цени живота и да отхвърля смъртта. Ключът в приемането на смъртта е в себеотдаването. Себеотдаването е любов и доверие. Тук ключът е в правенето на избор. Изборът на свободната воля да се отдаде на Божествената. Това е любовта. Любовта е дълбоко разбиране, ясно виждане на реалността такава каквато е. В акта на приемане на Божествената воля, човекът умира и се възражда като ново божествено същество. Смъртта идва като нещо уникално несравнимо по своята красота преживяване. Бог се разкрива. И тогава човек се научава да живее с Божеството всеки миг. С всяко вдишване да оживява и с всяко издишване да умира. Това са двата аспекта на човешкото същество, които за първи път се сливат в единно хармонично цяло без съпротива и отхвърляне. Ако човек умира със всяко издишване той се отпуска и се отдава, тогава със всяко вдишване в него навлиза живота – нов и божествен. Това е абсолютно ирационално и умът за първи път достига своя предел и по необходимост утихва. И тогава се разгръща дълбокото осъзнаване на любовта като същност на битието. Двата не противоборстващи аспекта се сливат в безкрайното не двойствено битие. Небе и земя вече не са разделени, а са единното Царство Божие. Няма праведност и грях, а има осъзнаване. Праведността и греха не са качества присъщи на някое действие, а са качества на съзнанието влагани в действието. Не какво се върши, а как се върши. Те са наличието или липсата на осъзнаване. Любовта дава един особен вид внимание и чувствителност – осъзнаване, което помага на човека да почувства своя път, за да може да разбере всяка ситуация и да откликне адекватно. Любовта е истинското дълбоко осъзнаване на битието. Чувството се превръща в, съзнание в светлина, че всички и всичко е едно и също. Предел отвъд който не може да се премине. Тогава вече не остава нищо за постигане. Любовта и битието стават тъждествени и това е истинското лице на реалността. Тогава човек вижда ясно реалността на нещата. И любовта се излъчва от него естествено, както аромата от розата. Тогава човек може да види реалността на друго човешко същество ( конкретно ). Да види божествения потенциал в него. Потенциала присъстващ в мига, който в същността си е вечност. И тогава не може да не бъде обичано това друго същество – другия човек. Любовта естествено се излъчва към другия. Търси потенциала в другия и му помага да се разгърне и осъществи. Любовта се излива без очакване за отплата, резултат. Просто се помага на другия без мисъл за бъдещето. Любовта просто си тече без никаква мотивация, тя просто помага. Другият е едно битие, в което любовта естествено се излива и ако тя бъде приета безрезервно и свободно, човек попада в своя център и е изпълнен с чувството, че е намерил своя истински дом. Безрезервното приемане от другия центрира съзнанието дълбоко в сърцето. Когато другият приеме излъчващата се към него любов безрезервно, човекът наблиза в едно битие, което е отворено и приятелско, което не отхвърля или променя нещо от него, а го приема такъв какъвто е. Тогава се изразява и разкрива истинската същност на човека без маски. Човекът е самият себе си, своята истинска същност и маските са излишни. Дълбоко центриран в сърцето си той е в истинския си дом, където е извора на цялото битие. И това е изворът на цялото безпределно битие, един божествен извор, от който извира всичко и в който се връща всичко. Дългото пътуване към дома е свършило. Човекът вече е трансцедентност отвъд времето и пространството. Той може да гледа във времето и пространството, но същноста му е отвъд тях. Това е, което Христос нарича Царството божие. Това, че човекът се е върнал у дома си не означава, че е станал всезнаещ. Просто съзнанието е станало огледало отразяващо реалността. А умът започва тепърва да изследва една нова божествена реалност, но той вече е променен и е хармония със сърцето. Това е пътя на човека. “ Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име, да дойде Твоето Царство, да бъде Твоята воля…” Ако човешкото сърце се промени, няма начин и обществото да не се промени.
 |
Автор: 
| |||
| |||
